1 февруари – Трифон Зарезан
И до ден днешен българите почитат традиционния празник на лозарите и виното - Трифон Зарезан. Той се отбелязва на 1 февруари по стар стил, но мнозина с радост го празнуват и на 14 февруари, според съвременния календар. Защо е толкова обичан и жив този празник с хилядолетна история?
Лозарството и винопроизводството се развиват по българските земи още от времето на древните траки. Пировете с вино на тракийските владетели Ситалк и Севт впечатлили древногръцки автори като Аристофан, Ксенофонт и Демостен. “Земя на хубавото вино” наричали в древността Тракия. Тракийският бог на плодородието и виното Сабазий, по-известен като Дионис, е предшественик на християнския покровител на лозарите Св. Трифон. Затова в представите за Св. Трифон изследователите разпознават отгласа от древен мит. Той разказва, че тракийският цар Ликург веднъж изгонил веселата свита на Дионис. Но богът на виното си отмъстил като го подтикнал, в пристъп на безумие, да убие сина си, мислейки че зарязва лоза. Не толкова драматично, но сходно предание се разказва за християнския светец Трифон. Той бил наказан да отреже с лозарския косер собствения си нос, защото се подиграл на Света Богородица. Затова има народно прозвище за светеца – Трифон Чипия. Но независимо от това предание, Св. Трифон си остава на голяма почит. Вярва се, че с негова помощ и благословия лозята стават плодородни. Ето защо лозарите ритуално го търсят и призовават да дойде в техните лозя, когато се съберат на празника на Св. Трифон. Тогава те изричат заклинания да се роди толкова много грозде, че да отрупа и скрие от погледите светеца.
Колкото и да призовават закрилата на светеца, обаче лозарите си знаят, че “лозето не ще молитва, а мотика”. Така че още докато празнуват, селските мъже вече се залавят за работа. Всички притежатели на лозя се обличат празнично на Трифоновден и отиват сред своите лозови “владения”. И без да се маят, се залавят да отрежат по няколко лозови пръчки. Така започват символично пролетната резитба на лозята. Затова наричат празника Трифон Зарезан. Ритуалът има свои варианти в различните райони. На места зарязват ритуално само по три или пет корена по ъглите и в центъра на лозето. В други райони се гледа кой лозар ще успее да отреже най-много лозови пръчки и по това се съди кой е най-добрият стопанин. Но навсякъде лозарите избират свой “цар” на лозята за започващия земеделски сезон. Вярва се, че неговите умения и благополучие ще се предадат и на всички останали лозари.
Затова в повечето случаи селяните избират най-посветения в тайните на лозарството или притежателя на най-големи и най-хубави лозя. За избрания цар се прави корона от отрязаните лозови пръчки. В някои села всички мъже се закичват с големи лозови венци. А другаде лозарите донасят цели снопове от отрязани лозови клонки и ги раздават на жителите на селото. Има обичай тези първи отрязани лозови пръчки и венци да се запазват в дома. Някъде окичват с тях домашната икона. Другаде ги пазят и ги ползват за лек в народната медицина.
След това ритуално начало на лозарската работа, вече може да започне по-веселата част от празника. Всеки от мъжете е донесъл бъклица с вино сред лозята. Но най-напред с вино се поливат зарязаните лозови корени. Това е още един магически ритуал за изобилна бъдеща реколта. След това вече мъжете могат и сами да се порадват на виното. Колкото повече вино се изпие и пролее на празника, толкова по-голям ще е добивът през новия лозарски сезон, според народното поверие. Така че през целия ден лозарите щедро се черпят с вино. Има дори обичай да къпят във вино своя новоизбран цар. Започнал рано сутринта сред лозята, празникът се пренася после и в селото. Шествие на лозарите обхожда всички къщи. Навсякъде домакините излизат да ги посрещнат, да ги почерпят с вино и да получат благословия от царя на лозята. Когато завършат своята обиколка, лозарите се събират на празнична трапеза в дома на новия цар. В някои села обичаят е дори всеки от лозарите да приготвя празнична трапеза и да кани в своя дом останалите. И така празникът продължава чак до вечерта. Всички участват в това веселие, вдъхновено от виното. Макар да е посветен на лозята, празникът Трифон Зарезан всъщност открива и новия сезон за всички земеделски дейности. А прибирането на гроздето ще отбележи завършека на земеделската работа чак наесен.
1-3 февруари – Вълчи празници
Прабългарите са народ с висока материална и духовна култура. За разлика от многото древни религиозни практики религията древните българи е монотеична. Те вярвали само в един бог, който наричали Тангра или Тангри. Чрез култа към този бог нашите предци олицетворявали природата и нейните проявления - стихиите огън, вода, въздух и земя. Според тяхните възгледи бог е навсякъде.
Наред с култа към Тангра сред прабългарите е бил разпространен и тотемизма. Тотемизмът от своя страна е характерен за всички древни общества в това число и българското. То се изразява в почитането на различни животни. Това са обикновено диви представители на фауната. Според вярванията на древните българи, хората с общ произход имат един и същ прародител, който след неговата смърт възприема образа на дадено животно. Така това животно се приема като покровител на представители на един род. Неговият образ е използван в семейната хералдика, т.е. той става тотем на даден род, племе или народ.
Религията на прабългарите и тотемизма били взаимно свързани. Доказателство за това е календара на прабългарите. Този календар спада към групата на лунните календари познати днес. Той представлява 12 годишния цикъл, като всяка година е посветена на дадено животно. Една от разликите между прабългарския календар и днешните източни календари е замяната на някои животни. В древната календарна система на българите третата година е посветена на вълкът. Това е напълно естествено, тъй като вълка е животно по-близко до заобиколящия свят на нашите предци. А самият вълк е обожествяван от българите.
Традициите на прабългарите се оказват много силни. Те надживяват своето време и оцеляват през вековете. Доказателство за това не са само митичните песни, но самия български традиционен календар. Народа и до ден днешен храни страхопочитание към вълка, затова на него са отредени дните от 1 до 3 ІІ., които са известни като Трифунци. Това наименование идва празника на св. Трифон ( Трифун ) Зарезан. Схващането за вълка като опасен за човека и живата стока предопределя обредността през периода на Вълчите празници — извършват се редица обредни практики и се спазват редица забрани с цел да се предпазят хора и добитък от вълците. По време на тези празници името на вълка е табуирано — то не се произнася. По-често използваните названия са двоица, троица, девет души, братя, душмани и други подобни. Забраните, които се спазват са свързани най-вече с домакинската работа на жените — те не бива да работят с вълна, с остри предмети (нож, ножици, дарак, гребен, игла), тъй като са оприличавани на вълчи зъби. Ножиците не се отварят, за да бъдат затворени челюстите на вълка. В навечерието на празника те се връзват здраво и се скриват, за да не бъдат открити случайно от някое дете, което да ги отвори. Това се отнася и до сгъваемите ножове и всички подобни предмети.
Вярва се, че през този период не трябва да се изработват никакви дрехи (особено мъжки), защото този, който носи такава дреха, ще бъде изяден от вълци.
През този период също така заключват веригата на огнището; не изхвърлят пепелта от огнището (вярва се, че вълците ядат или облизват въглените и така се плодят); избягват да излизат навън след залез слънце.
Така е било в миналото.
10 февруари – Св. Харалампи
Силата на природата още в древността е всявала страх на хората. Тя е била загадка за тях. Поради това много от древните общества са я обожествявали.
Природните стихии са всявали страх и ужас и сред ранните християни. Те също смятали, че природата има божествен произход и че сам господ-бог е нейния създател. Така християните възприели много от древните езически традиции на местното население.
С приемането на християнството от българите много от старите вярвания са се запазили. Обикновеното българско население приело християнските светци. То възприема и старите традиции наследени от предците. За народът светците не само покровители на природните стихии, но и повелители на различни болести. Някои от тях са покровители и на определени занаятчийски съсловия.
Един от тези светци е свети Харалампи. За него се знае малко. Той е живял през ІІ век. Като много от раннохристиянските мъченици и той загива в името на вярата.
Според народното вярване св. Харалампи е покоровител на болестта чума. Тази болест в миналото често е вземало много жертви. Така че за да се предпази населението от страшната болест и да бъде омилостевен светията - българите са му отредили ден в своя традиционен календар. Денят на свети Харалампи е известен сред народа и като Чуминден. Този празник в миналото е бил разпространен предимно в Северна и Източна България. Днес той е запазен в гр. Елена и околността.
Рано сутринта на Св. Харалампи жените измитат цялата къща и чак тогава започват да месят обедния хляб. Той има формата на питки. Те се намазват с каден в църквата мед и поръсват с орехи. Обредните питки се раздават за здраве на близки и на съседи. Такива питки могат да се занесат и на семейство, което е в траур. Семейство, което жалей не може да раздава обреден хляб на този празник, Това важи докато трае траура, а той е една година. След като бъде свален , тогава близките на починалия човек могат да раздават обредни питки за здраве.
На празника на свети Харалампи, който е наричан от народа и Харлаамби, жените не бива да работят, тъй като може да влезе болест в този дом. На този ден хората не бива да споменават името на болестта чума. Вместо това са я наричали лелята, медена и други такива епитети с цел да бъде умилостивена болестта и да отмине даденото селище. А страхът на хората в миналото е бил основателен, защото често през средновековието в района на старата българска столица Търново са избухвали чумни епидемии. При тези епидемии жертвите не били само от обикновеното българско население, умирали и представители на средната и висша аристокрация. От тази болест не е бил отминат и българския владетелски дом. През 1237г. в българска столица Търново избухва чумна епидемия. Тогава умира българската царица Ана-Мария и едно от нейните деца.
Светецът е покровител и на пчелите. За това пчеларите го смятат за техен закрилник. Това също не е случайно, тъй като медът отдавна е доказал своите лечебни качества. Той е едно от основните лечебни средства в народната медицина. Така на обредния хляб се слага мед, а меда е продукт произведен от пчелите. Празнуват всички, които носят имената Хараламби, Ламби и други.
11 февруари – Власовден
Празнува се за здравето на впрегатния добитък, главно воловете. Според традиционните представи болестта, която мори воловете, се нарича влас, в нейна чест е и празникът. Във всяка къща стопанките замесват и опичат по два обредни хляба. Единият се нарича св. Влас, другия - св. Петка. Хлябовете се прикаждат в обора. От хляба св. Влас слагат в храната на животните, от хляба св. Петка раздават на съседите. По един кравай нанизват на рогата на животните. Вярва се, че така болестта влас няма да влезе в червата на животните. На този ден воловете не се впрягат, за да не се пресилят.
Власовден е тясно свързан с предхождащия го Чуминден. Обредните практики са еднакви: в основата им лежи идеята за омилостивяване чрез житна жертва на болестотворните демони. Отделянето на празника говори от една страна за остатъци от тотемични преживелици, а от друга страна характеризира аграрно-скотовъдното битие на българина и ценността на впрегатните.
Прошка по Сирница – около 20 февруари – последната неделя, преди Великденските пости
Названието “Сирница” идва от характерното меню на този ден – сирене, масло, баница със сирене. Те се поднасят на обредната неделна вечеря. Това са последните “блажни” храни преди да започнат 40-дневните Великденски пости, когато е позволена само растителна храна. Но за българите има нещо по-важно на този ден. Прошката. През целия ден близки и далечни роднини си разменят гостувания. И правилото е по-младите да отиват в дома на по-възрастните. Семейните синове и дъщери, които живеят отделно, посещават родителите си. Кумците навестяват своите кумове. Тези гостувания имат една важна “мисия” – да заличат всички явни или скрити вражди между роднините, да се забравят разменени остри думи, недоволства и сръдни. Независимо кой ги е причинил и кой се е разсърдил, правилото е по-младите да поискат прошка, а по-възрастните да изрекат опрощение. “За грешка има и прошка” – казва една българска поговорка. И в този ден всеки трябва да надмогне затаената враждебност, да пречисти и освободи душата си. С ритуална прошка започва и семейната вечеря.
Празникът Сирни Заговезни има и още един “прощален” смисъл. Той е в навечерието на аскетичния 40-дневен период на Великденските пости. Тогава са “забранени” всякакви веселия и музика. Затова в последния неделен ден преди това младите се събират да се повеселят “прощално”. Цял ден свирачите огласят с музика хорището, а момите и ергените вихрят последните зимни хора. Чак на Великден отново ще могат да се веселят, да танцуват, да празнуват и да флиртуват… На Сирница приключвал навремето и сезонът на женитбите. Някога сватби се вдигали само през късната есен и зимата, когато няма работа по полето. С настъпването на пролетта цялата обредност и ежедневният живот на селските жители се насочвали към земеделската работа и стадата. Ето защо на Сирни Заговезни младите се “сбогуват” със сезона на женитбите. Нещо повече. “Прощават” се, т. е. разделят се дори оформени любовни двойки, ако по една или друга причина не са успели да се оженят през зимата. От този момент всеки от двамата е свободен да потърси наново късмета си до следващата зима.
И все пак, на Сирница има ритуал, с който ергените могат да покажат дали остават верни на избраницата си или насочват вниманието си към друга. Много разпространен в Източна България е ритуалът на “любовните стрели”, символично казано. Щом се свечери и притъмнее, ергените се събирали на някое възвишение край селото. Всеки от тях носел специално приготвени малки стрели, издялани от дърво, които се запалвали. И с помощта на дълъг прът всеки ерген изстрелвал стрелите към двора на момата, която харесва. Запалените стрели описвали огромна дъга и всички виждали в чий двор падат. Ергените трябвало да изстрелят своите любовни стрелички много точно и умело. Затова младежите започвали да “тренират” още от Атанасовден – в средата на януари. А момите чакали с нетърпение това ритуално преброяване на почитателите. Защото на следващата сутрин момата и родителите й събирали и преброявали долетелите в техния двор стрели. Най-“обстрелваната” мома получавала всеобщо признание, а момата, в чийто двор не е паднала ни една стрела, трябвало да изтърпи доста солени шеги. Ако някой ерген пък е насочил стрелите си натам, където не е желан, също понасял всеобщия присмех. Или пък със стрелички и ритуален диалог ергенът можел да разгласи къде е приет като кандидат-жених. Огнените стрели имат и още една функция. Вярвало се е, че до където се освети земята със Сирнишки огньове, до там ще стигне плодородието през новия земеделски сезон. Затова освен горящите стрели, много разпространен е обичаят да се палят и множество огромни огнени клади по възвишенията около селото. Кои посеви ще дадат най-богата реколта се гадаело на Сирница с обредно палене у дома на конеца, за който се връзвали последователно въглен, яйце, парче сирене, халва. Тези примамки се провесвали на дълъг конец, вързан за греда от тавана. А децата се сборичквали кой ще ги улови с уста, без да си помага с ръце. Това е ритуалното “хамкане” - популярен и до ден днешен обичай на Сирница.
